Вълча история

В едни далечни времена, както започват много приказки, точно когато силите на доброто и злото воювали помежду си, и злото се опитвало да вземе превес, някъде там се случвали събития, изключително важни ако не за целия свят, то поне за онази мъничка частичка от него, наречена със скромното име Любов.

По онова време боговете можели да живеят безброй години, но не били безсмъртни, а били просто хора, които имали много много прераждания, защото тяхната сила било немислимо да бъде безвъзвратно изгубена при някой злощастен инцидент.

Точно един такъв инцидент, но в никакъв случай случаен, застигнал нашия герой и неговото семейство. Един от войните на мрака, в една тъмна нощ, която никой не иска да помни, се промъкнал до неговата любима и я заразил със зла магия. Но тъй като боговете били много внимателни за магии (сещате се, все пак са във война), магията била такава, че започнала да се проявява малко по малко. Любимата на Бога, съвсем не на себе си от случващото се с нея, започнала малко по малко да го трови - кой би очаквал такова нещо от най-близкия си човек? Започнала да капризничи, станала зла, тръшкала се за най-малкото нещо и отравяла техния прекрасен живот и тяхната безрезервна Любов. В сърцето и били пуснали черни корени, а тя нямала представа и обвинявала за всичко човекът, който безумно обичала. Доброто и сърце дълго се борило, опитвайки се да и даде сигнали, но накрая отстъпило и не успяло да се пребори с магията. Тогава, в момент на пълно умопомрачение, когато отново се скарали, тя взела един нож, доближила се до своя Любим зад гърба и го забила в него. В този момент, тя осъзнала какво прави и разбрала, че някаква невидима сила движи нейната ръка и нейното съзнание, но било твърде късно - той паднал на пода... и изчезнал. В момент на безкрайна мъка, загубила сърцето си, тя знаела, че единственият шанс да го намери е да се прероди и тя и да се надява на Съдбата, че ще го открие.

Но не било толкова лесно. Когато се събудила и отворила очите си, тя погледнала към ръцете си, но те вече не били ръце, а лапи. Погледнала към кожата си, там имало козина. Изправила се на краката си, на четирите си крака, и видяла езеро, до което се приближила. Надникнала плахо и се изплашила. Тя била вълк. Не очаквала това. Уплашила се до смърт. Но не от това, че е вълк, а че не знаела как ще намери своя любим. Отровата вече била напуснала тялото и и тя започвала да мисли трезво. Знаела, че може никога да не го намери, знаела, че той може никога да не и прости, както и тя самата не можела да с прости, но вярвала. Защото от малка тя знаела, че Любовта, въпреки мекотата си, е най-великата сила на световете, и ако вярваш в нея, тя можела да победи всичко.

Така тръгнала вълчицата да обикаля света. Страх изпълвал душата и, бури я пресрещали на пътя, понякога вярата и я предавала и тя заплаквала безутешно, заравяйки муцуна в лапите си. После отново възвръщала вярата си, изправяла се на крака и с нови сили продължавала да търси своя Любим. 

Един ден, докато лочела вода от едно езерце, тя вдигнала поглед и видяла на отсрещния бряг, глутница вълци. Единият очевидно бил главатарят. Изправен и напет, със силен поглед и изпепеляващо зелени очи, той гледал отвисоко своята глутница. Мъжките вълци се опитвали да му подражават, женските му се умилквали, търсещи вниманието му, а той стоял сериозен и непоклатим. Сърцето и трепнало. Какво трептене - направо се разбушувало в гърдите и - биля сигурна, че това е нейния любим! Никога не би сбъркала този поглед, никога не би сбъркала как сърцето и се чувства до него! Изгубила ума си от радост и хукнала към него,  с колкото вълчите и крака имали сили да тичат! 

Но той видял тичащата вълчица и изърмжал... Не помнел нищо. Някъде там в сърцето му имало болка, която не помнел от какво е, но не можел да изтрие. И тъй като сърцето му я помнело и знаело какво е направила тя, го накарало да изръмжи. Вълчиците само това чакали. 

Скочили и я нападнали, тя се била дълго, но не успяла да ги победи. Една от тях отишла до водача, използвайки момента му на слабост, и застанала до него, измествайки другите. На преродената му любима още повече и се свило сърцето. Изпищяла от болка, една от другите вълчици я захапала за врата и тя със сетни сили избягала в гората. 

Стигнала до един дъб и се строполила. Била нахапана почти до смърт, но повече я боляло сърцето. Знаела, че ако се предаде - ще умре и ще се прероди, но това означавало да изгуби и в този живот любимия си, значело и той да не бъде щастлив, а това тя не можела да го позволи. Започнала да ближе раните си, опитвайки се да не мисли за вълчицата, която в момента сигурно ближела муцуната на нейния любим и го топли вечер. Сърцето и се раздирало от болка. Но и знаело, че трябва да преодолее това изпитание, за да докаже, че отново е любящата и мила жена, която карала мъжа си да се смее и да се чувства горд, знаела, че си е заслужила болката и знаела, че макар неговот сърце да е забравило, Съдбата ги е събрала и душите им си принадлежали завинаги. Макар и във форма на вълчица, тя помнела и двата им живота. Не, тя нямало да чака следващото прераждане, за да се намерят отново! 

Минали няколко дни и вълчицата събрала сили. Внимателно се върнала до езерото и видяла отново глутницата там. Явно обитавали тази територия. Вълчицата от предния път стояла до нейния любим и сърцето на нашата героиня се късало от болка. Как да му припомни, когато не може да се доближи до него? А когато той си спомни, как да го накара да и прости? Съмнения я изпълнили, но когато погледнала в неговите очи, тя знаела, че той още я обича, а любовта както знаем - успява да пребори всички изпитания по пътя си. 

Нашата вълчица изчакала да се свечери. Всички от глутницата били вече заспали и тя се промъкнала тихо при своя любим. Оставила до муцуната му бяло цвете, каквото той и подарявал, докоснала с влажен нос козината му и избягала обратно в гората. На сутринта вълкът учудено погледнал цветето. Нещо в него трепнало, но не знаел какво. По навик изръмжал, захапал го със зъби и го сдъвкал. А тя гледала скрита зад едно дърво и очите и се навляжнявали от болка. Същата нощ обаче тя отново отишла. Пак оставила бялото цвете, докоснала го с носле и си заминала. На сутринта вълкът бил още по ядосан - чудел се кой си позволява да се доближава до него така. Сдъвкал цветето. Третата вечер сценарият се повторил. На сутринта обаче при нашият вълк любопитството надделяло и той запазил цветето. Чудел се дали всичко ще се повтори. И така ден след ден, той откривал бялото цвете и започнал да го очаква с нетърпение. Предполагал, че вълчицата от глутницата му, която се навърта около него, се старае да му се хареса още повече и се чувствал поласкан. Започнал да прекарва повече време с нея, мислейки, че тя ще запълни празнотата, която изпитвал без да знае защо. Но дните минавали, а празнотата стояла. И бялото цвете всеки ден продължавало да се появява. А нашата вълчица, независимо от болката, знаела, че е готова на всичко за своя вълк. 

Един ден той не издържал. Легнал вечерта и се направил на заспал. Вечерта неговата любима пристигнала с бялото цвете в уста и отново го докоснала с носле. Той отворил очи и срещнал нейните. Изръмжал и подскочил - при срещата с очите и той си спомнил всичко - че е бил бог, че тя го е наранила и предала, заляла го цялата болка и той и изръмжал да се маха и никога повече да не се връща. Той се бил влюбил отново в нея, без дори да е разбрал. Но заради болката и предателството не искал повече да я допусне до себе си. Как така? Тя го е предала! Всичко, в което е вярвал! В тях! В тяхната безкрайна любов! Не, тя не го заслужава. Още на следващия ден щял да вземе при себе си вълчицата от неговата глутница. Това щяло да поправи нещата.

Дошла сутринта и точно това направил. Тази вълчица била добра, държала се правилно и той нямало за какво да и се ядосва. Всичко вървяло добре. Той нямало да допусне предишната си любима да се доближи до него. Но на следващата сутрин, той отново намерил бяло цвете до себе си. Как смее! След всичката болка! Какво и дава правото да се меси в живота му! Та той бил бога, може да има всяка! Защо отново да е тази, която го е предала? Отишъл да я намери, изръмжал и да не се появява повече, защото не го заслужава и си тръгнал. Но болката в него останала. Защото той въпреки всичко я обичал. Гордостта му обаче не позволявала да и повярва отново.

На следващата сутрин нямало бяло цвете. На по-следващата също. Вълчицата от неговата глутница била покрай него и той на моменти се чувствал по-добре. Но “добре” не може да се сравнява с ураганите от чувства, които изпитвал към своята любима. А бялото цвете с всеки ден му липсвало все повече... 

Една сутрин станал и тръгнал да я търси. Не знаел какво ще направи. Намерил в тъжна край езерото. Тя му била дала време да помисли.  Отишъл при нея и отново изръмжал. Обвинил я за всичко, което е направила. Тя се извинявала и обяснявала, но той бил непреклонен. След това си тръгнал. Тя заплакала с горчиви сълзи. И плакала дълго. Но после си спомнила. Любовта побеждава всичко. Той, макар и дошъл с ръмжене, все пак е дошъл, нали? Тя го познавала и знаела, че когато най-много ръмжи, той има най-голяма нужда от нея. И така - той започнал всяка сутрин отново да намира бялото цвете. Така знаел, че е в мислите и сънищата и. Неволно започнал да се усмихва на него. После отново си припомнял болката и го сдъвквал. И пак отивал да я потърси. И така много, много време...

Всичко се повтряло, отново и отново - той - въоръжен с болка, гордост и страх - я искал до себе си, но ръмжал вместо това. Тя - безрезервно вярваща в любовта им - не се отказвала всяка сутрин да му носи бялото цвете и да го докосва с носле - и той знаел, че всяка нощ получава целувката, за която копнеел. Толкова го било страх да я избере отново. Страх го било да застане срещу глутницата си  да каже - “аз я обичам и и прощавам, искам нея”. Вместо това предпочитал удобството на глутницата и на вълчицата от глутницата, надявайки се, че тя някога ще заличи спемнът за любимата му. Но това не се случвало. И нямало да се случи.

Един ден излязъл на лов сам. И без това се чувствал сам. Докато дебнел плячката си, някой отзад го нападнал. Ухапал го. Просто друг вълк, който отдавна искал да го измести. И тогава тя се появила - застанала между любимия си и другия вълк, готова да даде живота си за любовта си. Искала да го предпази, на цената на всичко. 

Другият вълк преценил, че няма да се справи с двамата и избягал. Тогава той я погледнал. Отдавна не я бил виждал. В този момент той не бил заслепен и все едно я виждал за първи път отново. Лъскавата и козина проблясвала на слънцето, а носът и бил влажен и студен. Меките и шоколадови очи блестели, впити в него. Тя седнала изящно, с лека усмивка и зачакала какво ще направи той. 

Съдбата се криела наблизо и вече и било писнало да гледа как тези двамата, създадени един за друг, стоят разделени. Побутнала към лапите му едно листо и той, стоейки точно срещу вълчицата, се хлъзнал, докосвайки носът си до нейния. Хиляди фойерверки избухнали в него. Гледал в очите и, а тя гледала в неговите. “Целуни я”, прошепнала гората. “Прегърни я”, прошепнало езерото. “Обичай я” прошепнала съдбата, “тя е пътят към твоето щастие”. Вълкът си спомнил за всяко бяло цвете. Навел се към нея и докоснал с нос. Тя потреперила цялата. “Обичам те”, казала тя, и той осъзнал, че само тя може да го направи истински щастлив и да изтрие болката. “Обичам те”, казал той, и в следващия миг те отново били бог и неговата богиня, принцът и принцесата със златни сърца, изпълнени с любов. 

Съдбата се подсмихнала доволно и проронила - “Е, поизмъчих ви, но видяхте ли - любовта побеждава всички препятствия. Радвам се, че бяхте достатъчно силни и преборихте страховете си.”