Онова гадно село

Напоследък си правя сметката, че единствените моменти, в които пиша, са тези, в които се чувствам зле. Знам, че не трябва да го подклаждам, но... Какво да се прави. Сякаш черните букви на белия лист са единственият начин, по който мога да изкрещя недоволството си, тихо. Защото иначе ще изисква мноого викане, което не съм сигурна, че ще успея да спра. И че ще искам.

След няколкодневно отсъствие се завърнах в „цивилизацията“ и установих колко много не я харесвам. Със силата на ураган започна да бълва черната си прокажена помия върху мен. Ходещи пластмасови кукли с изпит мозък,  надрусани ентусиастчета, поодъртели посланици, които се мислят за богове, някакви там биг-вип и още не знам какви брадъри, които са перфектна извадка на прогнилото ни общество, превръщащо в „звезди“ своята утайка. Мога да продължавам още много, но ще си забравя началото на изречението. Все си повтарям, че ще става по-добре, че си харесвам България, все разни такива позитивни мантроподобни изречения, които обаче отиват все по-далеч от реалността.

Къде са истинските хора? Усмихнати, поздравяващи, съчувстващи, желаещи да помогнат ако видят човек в беда? Аз вече знам къде са. В онова гадно село. Във всички онези гадни села. Да, онези малки населени места с население 50-500 човека, където всеки познава всеки. И където хората знаят, че са едно общество – и в усмивки, и в алкохол, и в проблеми – независимо дали се познават. Това там са истинските хора, покрай които всеки ден не минавам. Защо те помнят как се живее, а ние не? Защо те помнят какво е да бъдеш човек, а ние не?

Затова предпочитам да си говоря с тях, а не с вас.

П.С. Ако някой се почувства обиден от последното изречение – явно има защо.